От Калъм Армстронг и Анна Венч, Conservation Amplified, за Русе Медиа
Снимки/ Photo credit © Callum Armstrong and Anna Wentsch, Conservation Amplified
Новозеландците Калъм Армстронг и Анна Венч от неправителствената организация Conservation Amplified направиха пътешествие по река Дунав с велосипеди. Те споделят впечатленията си от България, като разказът им е от тяхно име.
На 18 юни потеглихме от Донауешинген в Германия с два велосипеда, къмпинг оборудване и план да следваме Дунав до делтата му в Румъния.
Анна е израснала близо до Щутгарт и още от детската си ваканция на колело се е чудила какво се крие по-надолу по течението. Когато тя предложи да карат по цялата река, Калъм се съгласи, преди да разбере разстоянието или логистиката.
Дунав е дълъг приблизително 2850 километра, но маршрутът ни по пътища и велосипедни алеи се очаква да надхвърли 3000 километра. Снимаме документален филм, воден от три въпроса: Как хората са оформили реката? Какво се прави, за да се помогне на природата да се възстанови? Какво могат общностите другаде да научат?
В момента, в Северна България, реката само по себе си се е превърнала в една от най-драматичните части на историята. Най-постоянното физическо предизвикателство беше жегата. В най-горещите дни карането е поносимо от около 6 сутринта до 11 или 11:30 часа. Между 11:00 и 16:00 часа всеки баир се усеща по-стръмен и същото разстояние изисква много повече енергия. Научихме се да започваме рано, да си почиваме по време на най-силната жега и да караме отново по-късно, когато е необходимо.
Откакто влязохме в България на 29 юли, растението „бабини зъби“ добави допълнително усложнение. Твърдите му бодли са перфектно оформени, за да пробият велосипедни гуми. В един момент имахме шест спукани гуми в рамките на 24 часа. Един ремонт може да отнеме между 30 и 90 минути, в зависимост от това къде можем да спрем и колко е трудно да се намери къде е пробито. Ремонтът на спукана гума може да отнеме цялата хладна сутрин и да ни принуди да наваксаме разстоянието в най-горещите часове.
Най-поразителната гледка на ниска вода беше в Белене и Природен парк „Персина“. В страничния канал между града и остров Персин, реката се беше отдръпнала толкова много, че видяхме широки участъци от открито корито. Водораслите съхнеха, черупките лежаха непокрити, а калта се беше напукала на места, които обикновено биха били под вода. В някои райони по българския Дунав можехме да усетим миризмата на разлагащи се водорасли. Анна погледна към канала и каза, че изглежда сякаш имаше повече речно корито, отколкото река.
Близо до горния край на остров Персин видяхме поне пет товарни кораба, чакащи близо до критично плитък участък от навигационния канал. Това беше най-голямата група неподвижни плавателни съдове, които бяхме виждали по време на експедицията. Пътуването с велосипед прави трудно да се отнасяш към условия като тези като към абстрактна статистика. Ние изживяваме реката непрекъснато, със всяка една общност и всеки един участък от брега.
И все пак Персина ни даде и една от най-обнадеждаващите сцени от пътуването. Видяхме пеликани във водата. Къдроглавите пеликани се завърнаха на остров Персин през 2016 г., за да се размножават, след като отсъстваха повече от 60 години. Контрастът беше силен: река, която е видимо под натиск, но дивата природа се възстановява там, където хората са защитили местообитанията и са създали пространство за природата.
България също ни напомни, че сърцето на едно дълго пътуване често са нейните хора. Почти не говорим български, а много хора, които срещаме, говорят малко английски. Google Translate помага, но добротата върши по-голямата част от работата. Посрещнаха ни с търпение, усмивки, топлина и практическа помощ. Почувствахме Белене особено гостоприемно, с приятелска атмосфера на малък град.
Най-големият ни урок по опазване на природата е, че никоя държава или организация не може да защити сама река като тази. Корабоплаването, селското стопанство, водно-електрическата енергия, риболовът, туризмът, градовете и дивата природа зависят от Дунав, често по конкурентни начини. DANUBEPARKS свързва защитени територии в девет държави, за да могат да обменят знания и да работят по проблеми, които преминават граници.
Пътуването също така оспори идеята, че опазването на природата просто означава лечение на природата, без да се вземат предвид нуждите на хората. Дългосрочната защита трябва да зачита екологичните ограничения, но също така трябва да разбере как общностите си изкарват прехраната и защо реката е важна за тях. Ако опазването на околната среда не може да отговори на въпроса какво означава то за ежедневието на хората, рискува да остане в собствената си „ехо камера“ / среда, където чуваш само мнения и идеи, които приличат на твоите собствени – б.ред./.
Продължихме през Русенска област към Силистра и след това към делтата. След завръщането ни в Нова Зеландия през септември, ще монтираме документалния филм и ще използваме наученото, за да помогнем на повече хора да разберат опазването на природата и да участват в него. Надеждата ни е, че завършената история ще обхване и двете страни на това, което сме видели: неотложността на въпроса с ниското водно ниво и екстремните условия, и доказателствата, че природата може да се възстанови, когато хората си сътрудничат и ѝ дадат шанс.
=========
Cycling the Danube through heat, low water and six punctures in 24 hours
By Callum Armstrong and Anna Wentsch, Conservation Amplified
On 18 June, we rolled away from Donaueschingen in Germany with two
bicycles, camping equipment and a plan to follow the Danube to its
Delta in Romania.
Anna grew up near Stuttgart and had wondered since a childhood cycling
holiday what lay farther downstream. When she suggested riding the
whole river, Callum said yes before he understood the distance or
logistics.
The Danube is approximately 2,850 kilometres long, but our route along
roads and cycle paths is expected to exceed 3,000 kilometres. We are
filming a documentary guided by three questions: How have people
shaped the river? What is being done to help nature recover? What can
communities elsewhere learn?
Now, in northern Bulgaria, the river itself has become one of the most
dramatic parts of the story.
The most persistent physical challenge has been the heat. On the
hottest days, riding is manageable from around 6 am until 11 or 11:30
am. Between about 11 am and 4 pm, every hill feels steeper and the
same distance demands far more energy. We have learned to start early,
rest during the fiercest heat and ride again later when necessary.
Since entering Bulgaria on 29 July, puncturevine has added another
complication. Also called goat’s-head, its hard seeds are perfectly
shaped to pierce bicycle tyres. At one point, we had six flat tyres
within 24 hours. A repair can take between 30 and 90 minutes,
depending on where we can stop and how difficult the leak is to
locate. A puncture can consume the cool morning and force us to make
up distance in the hottest hours.
The most striking view of low water came at Belene and Persina Nature
Park. In the side channel between the town and Persin Island, the
river had receded so far that we saw wide areas of exposed bed. Algae
was drying, shells lay uncovered and mud had cracked in places that
would normally be underwater. In some areas along the Bulgarian
Danube, we could smell the decaying algae. Anna looked across the
channel and said it seemed as though there was more exposed riverbed
than river.
Near the upstream end of Persin Island, we saw at least five
freighters waiting close to a critically shallow section of the
navigation channel. It was the largest group of stationary vessels we
had seen during the expedition. Travelling by bicycle makes conditions
like this difficult to treat as an abstract statistic. We experience
the river continuously, one community and one stretch of bank at a
time.
Yet Persina also gave us one of the most hopeful scenes of the
journey. We saw pelicans on the water. Dalmatian pelicans returned to
breed on Persin Island in 2016 after being absent for more than 60
years. The contrast was powerful: a river visibly under pressure, but
wildlife recovering where people had protected habitat and created
space for nature.
Bulgaria has also reminded us that the heart of a long journey is
often its people. We speak almost no Bulgarian, and many people we
meet speak little English. Google Translate helps, but kindness does
most of the work. We have been met with patience, smiles, warmth and
practical help. Belene felt particularly welcoming, with a friendly
small-town atmosphere.
Our biggest conservation lesson is that no country or organisation can
protect a river like this alone. Shipping, agriculture, hydropower,
fishing, tourism, cities and wildlife all depend on the Danube, often
in competing ways. DANUBEPARKS connect protected areas across nine
countries so they can exchange knowledge and work on problems that
cross borders.
The journey has also challenged the idea that conservation simply
means healing nature without considering the needs of people.
Long-term protection must respect ecological limits, but it also needs
to understand how communities make a living and why the river matters
to them. If conservation cannot answer what is in it for everyday
people, it risks remaining inside its own echo chamber.
We are continuing through the Ruse region towards Silistra and then
the Delta. After returning to New Zealand in September, we will edit
the documentary and use the lessons to help more people understand
conservation and take part in it.
Our hope is that the finished story carries both sides of what we have
seen: the urgency of low water and extreme conditions, and the
evidence that nature can recover when people cooperate and give it a
chance.
