Русенецът Владислав Атанасов е първият автор, избран да бъде включен в изданието „50 български фантастични микро разказа“. Конкурсът е обявен от списание „Сборище на трубадури“ – https://www.facebook.com/trubadursmagazine, а творбата на Владислав Атанасов, която е одобрена, се казва „Басейнът“.
53-годишният русенец е уредник в Регионален исторически музей – Русе, но има зад гърба си издадени стихосбирки и отличия за поезия и проза. Автор е на стихосбирките: „Триада“, „Има ли къртицата очи“, „Нонети“, „Tarows of Madness and Children“, „Стихотворения и други спомени“, „Вторници от дъждове и врани“. По-важни национални литературни отличия: за поезия – награда „Светлоструй“ 2010; за проза – „Агоп Мелконян“ 2019 – първо място, „Иван Попов“ 2020 – второ място, „Древно, далечно, дълбоко“ 2024 – второ място.
Списание „Сборище на трубадури“ предостави на Русе Медиа да публикува разказа „Басейнът“.
Владислав Атанасов
Басейнът
микро фантастика
Получи се твърде странно – вече час някакъв плувец се носеше под вода по дължината на басейна. Петдесет метра в едната посока и после – наобратно. И нито един път не се показа на повърхността, за да си поеме въздух. Имаше едри очертания, приличаше на мъж, тъмносините му бански гащета се открояваха върху светлите плочки от дъното. Петдесет натам и после – наобратно… Насъбралите се хора виждаха такова чудо за първи път. Един час под вода без вдишвания! Беше невъзможно, освен ако имаше бутилка с кислород, каквато не се забелязваше. Басейнът беше на открито, но достатъчно поддържан и чист. Очертанията на плувеца се размиваха във водата сравнително малко. Ръцете бяха прибрани до тялото, работеше само с крака. Приличаше на някакво шантаво торпедо, което зяпачите очакваха всеки момент да се дезактивира. Само че плувецът не показваше никаква умора.
Това се случваше посред лято. Хората, дошли да получат годишната си доза от слънчев загар, спряха да мажат с кремове и да гълчат децата си и стояха, скупчени покрай водата. Тези, които доскоро бяха вътре, вече излезли, разсеяно се бършеха с големи хавлии, всички до един втренчили поглед в случващото се.
– Тате, този чичо е много страшен, да си тръгваме… – изрече едно дребничко хлапе и както беше пред баща си, се скри зад него. Мъжът се почеса по голите гърди и физиономията му придоби стреснат вид. Разтревожени бяха и останалите плажуващи. Повечето коментираха на глас, че плуващият за кратко време беше доста наедрял. И не само това, ами тялото му беше започнало да посинява – толкова много, че вече не се различаваха тъмносините гащета.
Хората се заотдръпваха от водата и гръмогласното обсъждане се смени с напрегнато мълчание. Чуваше се само шумоленето от ветреца в клоните на близките дървета и скърцането на чехлите от пристъпващите на място нозе. Голямото тъмносиньо тяло продължаваше да снове под водата и с всяка минута нарастваше все повече. Едно врабче прелетя над повърхността и всички погледи го последваха. В този миг огромното тяло се изстреля от водата, разтвори паст и погълна злощастната птица. Никой не можеше да повярва на очите си – това беше кит, съвсем истински жив кит. Тялото му пльосна обратно и върху наблюдателите се изсипа грамаданско количество вода.
Когато се оттече, покрай басейна нямаше никого. Ама наистина никого. Хората бяха изчезнали като спуснати в шапката на магьосник. Само китът продължаваше да снове напред-назад из басейна. И да расте. Скоро щеше да го изпълни целия.
