По повод 24 май от Националната асоциация за приемна грижа изпратиха вдъхновяващата история на Снежина Янкова, момиче, отгледано от приемни родители, което днес е студентка и се обучава за медицинска сестра в Русенския университет.
Историята и снимката се публикуват със съгласието на Снежина.
Надяваме се по този начин да вдъхновим много хора, които преминават през труден път, споделиха от асоциацията.
Снимка: Владимир Бичев
Аз съм Снежина и още като дете разбрах, че животът невинаги е сигурно и спокойно място. Първите ми години преминаха в страх, напрежение и усещането, че никой не чува какво чувствам. Израснах в биологичното си семейство в среда, в която често имаше караници, лишения и несигурност. Още тогава започнах да се затварям в себе си. Бях много притеснително дете. Рядко говорех за това, което чувствам, защото не вярвах, че някой може истински да ме разбере. Често се чувствах самотна, различна и ненужна.
Сестра ми беше единственият човек, с когото споделях всичко. Двете сякаш се държахме една за друга, за да оцелеем емоционално. И въпреки всичко, дълбоко в себе си пазех една надежда. Надявах се да има някакъв лъч светлина за нас. Мечтаех си някой ден да срещнем хора, които да ни обичат истински. Хора, които да ни прегърнат, да ни подкрепят и да ни дадат усещането, че принадлежим някъде.
След време попаднахме в дом за деца, лишени от родителска грижа. Много хора си мислят, че когато едно дете бъде изведено от трудна семейна среда, всичко вече е наред. Но истината е, че болката и страхът си остават вътре в теб. В дома имах покрив и храна, но не и усещането за дом. Често се чувствах като затворена. Светът ми беше ограничен между стените на сградата и двора навън. Гледах как други деца имат семейства, стаи, играчки, разходки, а моите мечти бяха съвсем малки и обикновени.
Мечтаех да имам собствена стая. Да има място, което да е само мое. Да мога спокойно да изляза навън и да играя. Да карам колело. Да ритам топка. Да се люлея в парка. Но най-вече мечтаех някой да ме обича. Да усещам топлина и грижа. Да не се страхувам постоянно.
Тогава в живота ми се появи приемната грижа.
Познаваме приемната си майка още от дома, защото тя работеше там. Спомням си, че когато разбрахме, че със сестра ми ще отидем при нея, в мен се смесиха надежда и огромен страх. Исках тази промяна, но неизвестното много ме плашеше. Когато дойде денят да влезем в новия дом, бях толкова притеснена, че не исках да прекрача прага. Плачех и се страхувах. Помня как съпругът на приемната ми майка ме носеше на ръце, защото аз просто не можех да направя тази крачка сама.
Приемната ни майка вече познавахме, но нейният съпруг беше напълно непознат човек за нас и това още повече ме объркваше. Бях свикнала да очаквам лошото. Да не вярвам лесно. Тогава ми дадоха едни красиви бижута на тяхната дъщеря. Спомням си колко много ми харесаха. Сложих ги и сякаш за първи път почувствах, че някой иска да ме накара да се почувствам специална. Отидох при тях и казах, че този дом ми харесва. Това беше може би първият момент, в който започнах да отпускам страха си.
С времето започнах да разбирам, че тези хора наистина искат най-доброто за мен и сестра ми. Не ни приемаха като чужди деца, а като част от семейството си. Постепенно започнах да усещам нещо, което никога преди не бях чувствала истински – сигурност.
Мечтите ми започнаха да се сбъдват една по една.
Имах своя стая. Свой дом. Място, където бях чакана и където знаех, че съм добре дошла. Можех да излизам навън, да играя, да бъда дете. А един ден получих и първото си собствено колело – розово. За някой това може да изглежда малко, но за мен беше огромно щастие. Помня как приемната ми майка ме учеше да карам на улицата. Държеше колелото, докато аз треперех от страх, а после неусетно ме пусна. След малко осъзнах, че карам сама. И до днес този спомен е символ за живота ми – някой ме подкрепяше, докато повярвам, че мога сама.
Аз бях по-затворена и по-недоверчива от сестра ми. Трудно се отпусках и трудно вярвах, че добрината може да бъде истинска. Но приемните ми родители разговаряха много с мен. Постоянно ми повтаряха, че всичко в този дом е и наше. Че няма нужда да се страхувам да поискам нещо. Че не трябва да живея с усещането, че съм в тежест. Те ни даваха свобода и едновременно с това сигурност. Вярваха ни. И точно това доверие постепенно ме промени.
Имаше един момент, който никога няма да забравя. Появи се възможност със сестра ми да бъдем върнати в биологичното си семейство. Когато стана ясно, че това няма да се случи, приемните ми родители отново заявиха желание да останем при тях. Не защото са длъжни. А защото искат. Тогава за първи път истински повярвах, че тази любов няма да изчезне. Че някой избира нас. И че няма да бъдем изоставени отново.
Още от училище обичах биологията и химията. Природните науки ми бяха интересни, защото исках да разбирам човека и живота. Дълго се чудех какво искам да уча, но постепенно осъзнах, че най-много искам да помагам на хората. Да бъда близо до тях в трудните им моменти. Така избрах да уча за медицинска сестра в Русенския университет.
Днес знам, че без приемната грижа вероятно нямаше да стигна дотук. Нямаше да имам тази увереност, тази дисциплина и този стремеж да се развивам. Нямаше да има кой да ме насърчи, да ме подкрепи морално и финансово, да ми покаже, че мога да имам бъдеще.
Благодарение на участие в национално състезание по биология се запознах с управител на болница, за която трябваше да направя проучване. Така получих възможност да работя известно време като помощник на медицинските сестри. Подреждах документация, мерех кръвно налягане, наблюдавах как се поставят абокати, помагах с различни дейности. Именно тогава още повече се убедих, че това е моят път.
Днес вярвам, че всяко дете в приемна грижа има нужда не само от покрив и храна, а от разбиране, търпение и психологическа подкрепа. Защото децата, преминали през трудности, често са мълчаливи, уплашени и недоверчиви. Те трудно казват от какво имат нужда. Трудно вярват, че някой може да ги обича безусловно. Нужно е време някой да достигне до тях и да им помогне да повярват в себе си.
Вярвам също, че подкрепата за децата след приемната грижа трябва да започва много по-рано – още когато са на 16 години. Те трябва да бъдат насочвани, подкрепяни и подготвяни за живота след системата. Защото никое дете не трябва да остава само в момента, в който започва своя самостоятелен живот.
Аз намерих своя лъч надежда. Намерих хора, които ме обичат, подкрепят и вярват в мен. И благодарение на това днес не просто оцелявам. Днес имам мечти, посока и бъдеще.
