Международният ден на преводача се отбелязва от 1991 г. насам на 30 септември по решение на Съвета на Международната федерация на преводачите (ФИТ). На тази дата се почита паметта на патрона на преводачите, св. Йероним Блажени, починал на 30 септември 420 г. Св. Йероним превежда Библията от гръцки и еврейски на латински език между 383 и 406 г. Преведената от него Библия става известна под името Вулгата. Празникът се отбелязва в цял свят с представяния на книги, кръгли маси, конкурси, рецитали.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН- БГ
Превеждам от повече от четири десетилетия. Работих като драматург на Русенската опера, където ми се налагаше да превеждам оперни либрета или да редактирам вече преведени текстове. После ми попаднаха стихове на големите румънски поети Никита Станеску, Ана Бландиана и Марин Сореску. Влюбих се в голямата румънска поезия!
А не след дълго и в голямата румънска драматургия: Йон Лука Караджале, Михаил Себастиан, Камил Петреску, Марин Сореску, Думитру Раду Попеску, Теодор Мазилу, Матей Вишниек и, разбира се, в гениалния им сънародник Йожен Йонеско.
От него преведох и издадох голям том с десет пиеси и десет есета за театъра – едно от най-вълнуващите ми преживявания като литератор досега. Преведох и три тома с пиеси на „Новия Йонеско”, забележителния Матей Вишниек. Неговият театър шества по света от Бродуей през Авиньон, Берлин и София до Москва, Пекин и Токио. Да, наистина, да превеждаш драматургия е без съмнение нещо твърде вълнуващо. Предпочитам го пред
превода на проза.
*
Но тук има и едно „но”! Преводът на драматургия не е превод за печат, за книга, а е за Театъра, за сцената. Така че тук трябва да се съобразим с два факта: в Театъра преводът минава през тялото и гласа на актьора и слуха на зрителя в залата. Така че, това не е обикновен превод на един лингвистичен текст /на оригинала / в друг /на превода/. Защото в сцената се сблъскват и влизат в контакт разнородни речеви ситуации и култури, които по принцип са отдалечени в пространството и времето. Така, един превод, след като се „качи” на сцената, може да прозвучи до известна степен по-различно. И това е напълно нормално. Но ако се модифицира прекалено много, тогава страда и авторът, бива ощетен, разбира се, и зрителят. Въпросът е в мярката. А това е най-трудният момент в този вид творчество.
В своята работа аз мога да кажа, че не спазвам някакви определени и строги правила. Не мога да дам и точни рецепти. Просто превеждам така, че според мен, текстът да става направо за сцената, произнасям на глас репликите, за да ги усетя и да постигна желания ритъм, за да не каже после режисьорът, че бил „ съвсем несценичен“ и да седне да го „оправя“. Знам, че режисьорите у нас много обичат да режат и кроят текстовете и затова и в повечето случаи грешат. Просто следвам автора, не го донаписвам, коригирам, адаптирам, както правят днес мнозина постановчици. Та понякога авторът да не може да се познае! Да, често се случва и това! Особено напоследък.
Така, една млада режисьорка, доста лансираната постмодернистка или по-скоро псевдоавангардистка (Д.Ш.), взе пет от моите преводи на Йонеско, без моето разрешение, и сътвори на русенска сцена един невероятен пастиш от тях с претенциозното и нелепо заглавие „Конструкция на освободеното въображение“.
Да, тя измъчи жестоко трупата на театъра, похарчи доста средства, и накрая се получи едно голямо нищо, набор от кресливи етюдчета, което не издържа и три представления при полупразни зала с недоумяваща публика. Та мисля, че текстовете трябва да се превеждат точно и, разбира се, художествено, творчески, с вдъхновение, и да се поставят според идеята и естетиката на автора.
Ето наскоро в Младежкия театър в София имаше друга подобна гавра, на друг, също така прехвален „режисьор“ – (Т. М.), с „Макбет“ на Шекспир. Просто една подигравка! Та една млада критичка го определи като „вчерашен недопечен хамбургер” и му пожела да направи „Омлет и горпчица”. Тук ще отворя скоба: големият италиански драматург Алдо Николай реши да се подиграе с този тип режисьори като написа своя комедийна парафраза по Шекспир с красноречивото заглавие „Хамлет в пикантен сос”…
*
Имах щастието да работя и с няколко живи автори, с които съм имам контакт — Думитру Раду Попеску, Йон Байешу, Марин Сореску. Те ми имаха пълно доверие и се бяха уверили, че преводите на техните текстове са наистина добри. От творчеството на големия, световен и много оригинален драматург и изключителен поет Марин Сореску (1936-1996) избрах пет от най-силните му пиеси: „Дракула или Третия кол“, „Рибарят Йона“, „Клисарят“, „Нерви“ и „Лоно или Жаждата на солената планина“, и заедно с 133 негови прекрасни стихотворения, направих един том, който се прие добре от критиката и читателите. Пиесите, с изключение на последната, която бе направена чудесно от Радиотеатъра със забележителните Асен Ангелов и Мариана Димитрова (вечна им памет!), все още не са поставени на сцена. Дано някой ден това да стане.
За съжаление, нашите режисьори изпитват, поради непознаване, някакво необяснимо за мен пренебрежение към румънската драматургия, а тя е световно призната!, и не поставят често тези автори, за сметка на второкласни американски, френски и дори сръбски, турски, гръцки и македонски драмописци. А Марин Сореску е игран с голям успех в Париж, Лондон, Бродуей, Москва, Берлин, Неапол, Женева, Театъра на нациите… Същото бих казал и за другото световно име, „новия Йонеско“ Матей Вишниек (род. 1956). Играе се от Чили до Токио, Анкара и дори в ислямския, нетеатрален Иран! Та само през миналото лято той имаше 5 премиери в Авиньон и два фестивала на неговото име в Токио и Москва…
*
Някои твърдят, че нашият език е беден и неблагодарен за превод.
Не споделям това мнение. Да, не може да се каже, че нашият език е така многопластов и богат като английския, френския, руския. Ние сме били под едно варварско азиатско робство, което ни е осакатило във всяко отношение. Това е бил петвековен, непознат и досега в световната история, геноцид! Дори и езикът ни, както и литературата ни, са пострадали, не са могли да се развият нормално, плавно.
Езикът ни е все още пълен с грозни турски думи, а също и с турцизми, които необяснимо защо сега, в ХХI век, все още звучат дори в националния ефир: „комшия“, „акъл“, „кетап“, „ищах“, „кахър“,„майтап“, „рушвет“… Друг е въпросът, че ние, българите, дори интелигенцията, не използваме пълноценно цялото лексикално богатство на древния и красив българския език, че се ограничаваме с малък брой думи при общуването, да не говорим за бедния и ужасен език на много от медиите. Те съзнателно и целенасочено опростачват българина, и особено младите, и това е една държавна политика, която е в услуга на чужди интереси. Главно на Вашингтон, Москва и Анкара.
Убеден съм, че всеки език и всяка литература и култура са един отделен, неповторим свят.
Езикът на Михай Еминеску, този блестящ поет, определен от световната критика като: „последния голям романтик в европейската лирика“ (ние, за съжаление, поради робството, не сме родили подобен), за мен е не по-малко красив и интересен от френския, италианския, руския, английския. Престижно е да превеждаш големи, световни автори, дори и по-малки литератури, като Емил Мишел Чоран, Мирча Елиаде, Марин Сореску, Никита Станеску, Матей Вишниек.
Ние, като малък народ, за разлика от другите малки народи, страдаме от провинциални комплекси. И само защото Румъния ни е съсед, сме склонни да я подценяваме, а да надценяваме по-далечни страни, например Белгия, Холандия, Финландия или Испания. Да, но Румъния има доста по-силна поезия и драматургия от много от западните страни, от които се възхищаваме.
Каква поезия се създава днес в Холандия или в Белгия? Никаква! Дори италианската и испанската вече съвсем не са така силни и интересни както преди. Докато румънската е много дълбока и силна е световно призната. Също и румънският театър и драматургия.
Бих казал същото и за българската литература. Имаме поети на световно ниво, също и добри белетристи, драматурзи, като Станислав Стратиев или Христо Бойчев, които са също на световно равнище. Пиесите на втория от години шестват триумфално по света.
До 1989 година у нас особено активна и полезна дейност развиваше Съюзът на преводачите и мога да кажа, че до тогава имахме сериозни контролни функции. Сега това е невъзможно. Лошото е, че в театрите невинаги има драматурзи и репертоарни бюра, че българският театър е изцяло в ръцете на режисьорите, че те определят изцяло репертоара, че дори превеждат, адаптират, прекрояват…
Затова сега у нас няма нито добър и балансиран репертоар, нито контрол върху преводите и езика на сцената, нито добър театър. А артистите са изцяло „роби на режисьорите“, те са напълно зависими от тях… Но главната вина е на директорите на театрите – те дават неограничена власт на режисьорите и ги канят в театъра „да дойдат с пиесите си“, а не обратното и нормалното – да дойдат заради определена пиеса, която театърът е избрал и оттам идват повечето от неудачите…
*
Преводът е изкуство и преди всичко „родство по избор“, ако мога да си послужа със заглавието на прочутия роман на Гьоте.
Това е тежък интелектуален и творчески труд, зле платен, недооценен, понякога в сянка (много театри дори не изписват имената на преводача в програмите и афишите, което е непростимо!), но труд, който на мен лично ми носи радост.
Превеждам главно от чуждия на родния си език, а обратни преводи правя твърде рядко. Досега съм превел няколко силни текста от български на румънски от Калин Илиев и забележителния Христо Бойчев. Поставиха ги с успех в Букурещ в театър „Буландра“ и на фестивала в Сибиу (Херманщадт), Румънска Трансилвания. Но съм убеден, че един професионален преводач трябва да превеждам само на родния си език. И да избира своите автори. В превода на драматургия за мен те са трима: Йонеско, Марин Сореску и Матей Вишниек.
За мен преводът може да бъде и мъка, когато не мога да намеря най-точна дума, но по принцип е радост. Друг, по-красив и по-смислен живот, особено сега, в тази съсипана страна, в която културата е „натясно в ъгъла“, а т.нар. „делегирани бюджети“ са просто убийците на българския театър.
Защото е абсурдно да искаш един театър или опера да се издържат от Гогол, Ибсен и Пирандело, от Верди, Пучини или Прокофиев. Това го няма никъде по-света. Това е велика глупост! Дори сега, в при тази депресия в Европа, да не говорим за Австрия с 229-те милиона евро за Виенската опера, повече отколкото за австрийската армия, или за Германия с нейните над 800 милиона за театрите и оперите, а за близките нам Румъния и Русия, където не се реже и убива така безжалостно, а се гради, въпреки кризата. Та дори в Анадола се откриват театри, опери, филхармонии фестивали! Да, в азиатска Турция има и голяма държавна програма за пропагандирането на литературата и театъра зад граница, а у нас?
*
Много похвални слова са казани и написани за изкуството на превода. Още през 16 век големият френски поет Жоашен Дю Беле е теоретизирал върху това сложно, неблагодарно и зле платено изкуство.
Но преводът има и отрицатели. Италианците имат поговорка: „Il traduttore e sempre un traditore“ (Преводачът е винаги предател), французите пък казват, че преводът бил като жената: „ако е красива, е невярна, ако е вярна, е некрасива…“
Да, преводът е трудна работа. Тук ще цитирам още една интересна фраза, с която може и да не се съгласим, но в нея има известна доза истина. Немският романтик Фридрих Шлегел пише в една своя статия буквално следното: „Художествения превод е смъртен двубой. При него търпи поражение или този, който превежда, или онзи, когото превеждат!“
Наистина, много похвални слова са изписани и за нас, преводачите. Напоследък имах щастието да преведа и да съставя една антология под надслов „Сълзи и светци“ с текстове на големия румънско-френски мислител и философ, един от последните хуманисти на нашето време, румънеца от Париж, Емил Мишел Чоран.
Бях поласкан да прочета и преведа следното: „Преводачите, които срещнах през живота си, почти винаги превъзхождаха писателите. Те бяха по-образовани, по-културни, много по-добри и по-достойни от повечето от тях…“
