Разговор с психолога Елена Лазарова, Комплексен онкологичен център – Русе
На 4 април отбелязваме Международния ден на психолога — повод да обърнем внимание на хората, които стоят до нас в най-трудните моменти, когато думите трудно се намират, а преживяванията често остават неизказани.
В онкологичната клиника времето често се измерва по различен начин от обичайния – между изследвания, очакване на резултати и въпроси без лесни отговори. Това е място, където страхът и надеждата съществуват едновременно, а човешката сила се проявява тихо, но истински. В тези моменти ролята на психолога не е да даде готови решения, а да бъде до човека в несигурността, в търсенето на опора, в опита да се запази смисълът.
1. Как намирате сили да бъдете опора за хора, които преминават през едно от най-тежките изпитания в живота си?
Силата идва най-вече от самите пациенти. Често я преоткриваме заедно. В ежедневната си работа виждам колко много достойнство, смелост и любов към живота има в хората, дори когато преминават през тежки изпитания. Моята роля е да бъда до тях, да изслушам, да подкрепя, да помогна да подредят мислите и чувствата си и да намерят своята вътрешна опора.
2. Кои са думите, които пациентите най-често търсят, когато се опитват да опишат чувствата си?
Най-често чувам думи, свързани със страх, несигурност, гняв, объркване, тъга, но също и с вяра, надежда и благодарност. Понякога пациентите казват: „Не знам как да го обясня“. И тогава започваме заедно да търсим думи за това, което се случва с тях.
3. Има ли момент в работата Ви с пациенти, който никога няма да забравите?
Има много такива моменти. Един от най-силните е, когато човек, който в началото е бил много уплашен и обезверен, след време каже: „Вече мога да дишам по-спокойно“ или „Сега ми е по-леко“. Понякога това е тихо промълвено „благодаря“, понякога е поглед, в който виждаш, че човекът вече не е сам със страха си. Тези малки, човешки моменти остават дълго в сърцето ми.
4. Какво Ви учат пациентите за живота, за силата и за надеждата?
Пациентите ме учат, че силата на човек често се проявява именно в уязвимостта, когато си позволи да говори за страха си, да поиска помощ или просто да бъде честен със себе си. Те напомнят и колко ценни са малките неща в живота – времето с близките, спокойните моменти, усещането за смисъл и свързаност, всичко онова, за което изпитваме благодарност.
5. Как психологът помага да се намери отново опора след диагнозата?
Първата стъпка е да се създаде безопасно пространство, в което човек може спокойно да изрази всичко, което преживява, без осъждане и без натиск. Постепенно пациентът започва да възвръща усещането за контрол – чрез малки, реални стъпки, по-ясно разбиране на ситуацията, свързване със собствените ресурси и смисъла в ежедневието.
6. Как съхранявате собствената си емоционална устойчивост?
Най-много ми помага усещането за смисъл в професията ми. Разбира се, необходима е грижа за мен самата, търся професионална подкрепа, супервизия и си давам време за възстановяване. С времето се научих, че емоционалната устойчивост не означава да не се влияеш, а да можеш да останеш присъстващ, без да губиш вътрешния си център. Опитвам се да пазя този баланс, да бъда близо до преживяването на пациента, но и свързана със себе си и с личните си граници.
7. Кога разбирате, че една среща е помогнала?
Понякога промяната е едва доловима – човек започва да диша и говори по-спокойно, да задава въпроси, да споделя повече. Важна крачка е, когато тревожността намалее дори малко и пациентът усети, че не е сам в това преживяване. Положителен знак е, когато разговорът постепенно се насочва към намиране на решения и човек започва да гледа по-уверено напред.
8. Каква е ролята на надеждата?
Надеждата не означава отричане на трудността. Тя е способността да се виждат възможности и смисъл, дори когато ситуацията е несигурна. Поддържа се чрез подкрепа, честност, връзка с близките и фокус върху това, което е възможно тук и сега, върху онова, върху което можем да влияем.
9. Ако трябва да опишете професията си с едно изречение?
Да бъдеш психолог в онкологичен център означава да вървиш до човека в трудния му път, да останеш до него в несигурността и да му помогнеш да открие собствената си сила.
10. Вашето послание към хората, които преминават през тежко заболяване?
Не сте сами. Дори когато пътят изглежда много труден, има хора, които вървят до вас – близки, приятели, лекари, психолози, дори непознати, които минават през същото изпитание. Позволете си да търсите подкрепа и да говорите за това, което чувствате.
Понякога именно споделянето е първата стъпка към надеждата.
Помнете, че вие не сте вашата диагноза. Вие сте много повече. Имате своята история, знания и опит; своите отношения с важните за вас хора; своите сила и бъдеще.









