Изключително точен и аргументиран анализ на колегата от в.“Утро“ Нели Пигулева за казуса с Александър Недков относно „Почетен гражданин на Русе“ и девалвирането на това звание! Надявам се общинските съветници да вземат предвид изложените факти, които отговарят напълно на обективната истина. Русе Медиа подкрепя изцяло позицията в публикацията, която препечатваме с позволението на редакцията.
Още едно русенско отличие е на път да озадачи, меко казано, мислещата общественост на града (която, уви, напоследък се свива като прочутата шагренова кожа, описана от един дебел и безумно талантлив французин).
След като през май миналата година удостояването с наградата „Русе“ направи поредни успешни опити да удари дъното (впрочем, говори се, че тези опити продължават), тези дни стана ясно, че някои хора са се прицелили и в друго престижно русенско отличие за видни интелектуалци. Преди около седмица стана ясно, че Александър Недков, който скоро ще навърши юбилярска възраст, е преценил, че 75 житейски години са достатъчно убедителен повод той да бъде обявен за почетен гражданин на Русе. С тази своя идея, твърдят представители на ръководството на Дружеството на журналистите към СБЖ, той е запознал постъпателно самото Дружество, общинския отдел „Култура“, кмета на града Пенчо Милков и председателя на Общинския съвет Иво Пазарджиев. Може да е сондирал и другаде, но за тези точки се знае със сигурност. Сега Недков твърдял, че на никого от посочените институции не се бил обаждал. Честно казано, аз не се сещам кой би се сетил (освен него самия), че той е човекът, който трябва да се нареди в колонката на почетните граждани на Русе.
Дружеството на журналистите се събрало виртуално и обсъдило автопредложението, след дълги умувания професионалната медийна организация преценила, че все пак
за „Почетен гражданин“ трябва да имаш някакви постижения и заслуги, каквито в случая не личали
И затова изготвили предложение до Общинския съвет човекът да получи „Почетен знак“. Но скоро след това със смайване получили от общинския пресцентър съобщение, че въпросният човек е предложен за удостояване със званието „Почетен гражданин“! И че фактически професионалното мнение на журналистическата гилдия не просто е пренебрегнато, а е дебело задраскано – като мнение на хора, които не разбират нищо от журналистика, от принос и от награди. А вече се прокрадва натрапливата мисъл, че в дружеството са се събрали едни завистливи хора, които не спят нощем, защото не могат да преглътнат шеметните успехи на техни колеги.
Впрочем от дружеството безуспешно се опитват да обяснят, че според тях едно от най-високите русенски звания би трябвало да се дава наистина за впечатляващи постижения и заслуги, във всеки случай за нещо повече от това, че някой добросъвестно е ходил на работа и е вършил това, срещу което е получавал заплата. Защото, ако за това се даваха отличия, то целият Телевизионен център трябваше да бъде нареден поне два пъти в Почетния списък. И списъкът може да бъде продължен с още доста журналисти или хора от други творчески гилдии…
Но талантът и завистта са теми необятни и необозрими, по тях се пишат трактати, а не вестникарски коментари, затова оставяме тези категории настрани.
И обръщаме поглед към русенското отличие „Почетен гражданин“, което има шанс да се превърне в „притча во езицех“ поне за ден – на 22 април, когато на заседанието на Общинския съвет ще бъде гласувано званието на колегата бивш телевизионер.
До 2018 г. почетните граждани на Русе са 86
Толкова показва списъкът на сайта на общината. Кои са и къде са новите почетни граждани от 2019 и 2020 г. – това тъне в тайна. Е, списъкът с получилите награда „Русе“ на сайта на общината приключва още с вече далечната 2012 година. Но актуалната информация явно е условно понятие. Защото от сайта на общината можем да научим за всяка незначителна „иновативна“ дреболия, измислена от Младежкия парламент, но името на прочутият диригент и композитор Георги Димитров, успешен бивш директор на Русенската опера, все още стои в списъка на Почетните граждани – при все, че през 2019 г. маестро Димитров се отказа от почетното гражданство, обявявайки това официално от страниците на „Утро“ заради скандала с тихомълком подменената програма на ММД.
Но и тази тема – за актуалната информация, струяща от общината, също е дълга и печална. Така че – да се върнем към почетното гражданство.
Първите двама почетни граждани на Русе са руските композитори Дмитрий Шостакович и Тихон Хренников. Удостояването е през 1965 г., когато и двамата гостуват на фестивала „Мартенски музикални дни“. Русенската опера прави българска премиера на оперната творба на Шостакович „Катерина Измайлова“, а той самият свири своя Втори концерт за пиано с оркестъра на съществувалата тогава Русенска филхармония. Така именно композиторът със световна слава отваря списъка на Почетните граждани на Русе – и това наистина е чест повече за града, отколкото за Шостакович. За Тихон Хренников трудно може да се каже същото – не само защото руските интелектуалци предпочитат повече да си правят шеги с неговата фамилия, отколкото да слушат неговите композиции. Но по онова време Хренников, който е почернил маса талантливи композитори и музиканти, е първи секретар (!) на съветския Съюз на композиторите
и е немислимо да се награди с нещо Шостакович, а Хренников – не
С други думи, началото на титлата „Почетен гражданин на Русе“ е поставено с едно безспорно име и с един политически компромис. Не искам да си мисля, че такива компромисни инвенции си пробиват път и днес, през април 2021 година.
По-важното е, че Русе е отстоявал високите си естетически критерии и принципа най-високото звание в областта на културата да се дава на хора, които са показали и доказали, че имат право на това. И в повечето случаи честта да имат такива именити съграждани е най-вече за русенци, а не толкова за отличените.
Списъка продължават изследователят-енциклопедист академик Михаил Арнаудов, дългогодишният директор на легендарното Музикално училище Хачик Михранян, диригентът Михаил Ангелов, прима балерината Красимира Колдамова, диригентът и композитор Емил Табаков, цигуларят Минчо Минчев, композиторите Васил Казанджиев, Илия Темков, Константин Илиев, създателят на фестивала „Мартенски музикални дни“ Михаил Кътев, световният шампион по шах Веселин Топалов, създателят на ансамбъл „Найден Киров“ Иван Донев. Сред големите артисти, носители на званието, са неподражаемият виолист Юри Башмет, джазменът-емблема Петър Петров-Парчето, театралният режисьор Леон Даниел, нобелистът Елиас Канети (званието е обявено посмъртно, разбира се), актьорите от русенския театър Минко Минков и Андрей Медникаров, оперната певица Мими Николова, юристите Борис Кацаров и Борис Панов, филантропа Игнат Канев…
За всекиго от тях не е нужно да се казва нищо повече от името
На фона на всичко това много ми се иска да запитам онези седмина членове на постоянната комисия по култура в Общинския съвет, гласували единодушно и възторжено със „За“ новото предложение – коя от приносните изяви на Александър Недков си спомнят отчетливо? Трудно ми е да си представя, че всичките те вечер се прибират, като пътьом купуват от кварталната бакалия картонена кутия с пуканки, вкъщи си обуват пантофите, сядат пред компютъра и си пускат от Ютюб някой от филмите или предаванията на Александър Недков.
Нямам нищо против, Боже опази, Александър Недков. Впрочем по повод неговата номинация за почетен гражданин негов бивш колега цитира куплет от „Автореквием“ на Стефан Цанев:
„Амбиции душите ни терзаят,
мълчим, от завист бледи…
Лайкучките дали мечтаят
да станат слънчогледи?“
Та – не става въпрос за Александър Недков, а за принципа. И за това, че в момента има мнозина възмутени, но никой не желае гласно да се възпротиви на смъкването на гарда, на нахалното тупане в гърдите на хора със скромни дадености, на самопредлагането за значки и грамоти, което налага посредствеността като норма.
И тук си признавам, че напоследък не спира да ме преследва онова изречение, което художникът в Древна Гърция Апелес отправя към обущаря, който след като критикува неточно нарисуваните сандали на човека от портрета на Апелес, на следващия ден вече е убеден, че има право да разсъждава и да оценява: „Sutor, ne supra crepidam!“.
„Обущарю, не по-горе от обувките!“
– днес този израз се адресира към хора, които забравят за реалното положение на нещата и претендират да са вещи познавачи и капацитети в сфери, които далеч надхвърлят тяхната компетентност.
Защо ли ме преследва тази асоциация? От една страна, вероятно защото се създава впечатлението, че в момента един „обущар“ явно смята, че му е ред и му приляга да стане част от самата картина. И че неговият портрет ще стои съвсем добре и на място до този на Юри Башмет, Светлин Русев (и художника, чиито картини притежават колекционери по целия свят, и цигуларя, който успява да вмести и родния Русе сред плътно подредената му програма за концерти по целия свят), на академик Арнаудов, Петьо Парчето…
Но онова паметно изречение за обущаря в древна Атина ме навежда на асоциации и за хората, които си позволяват да пренебрегнат мнението на професионалистите и по неизвестно какви критерии раздават звания и награди „Ей тъй, на!“. Може би смятат своето мнение за най-капацитетно и единствено меродавно. А може би имат други причини да го правят – дали за да бъдат добри, щедри и харесвани, дали за да покажат, че от тях зависи всичко, дали с политически мотиви, дали просто защото за тях самите тази награда няма кой знае какво значение и поради това „Защо да се смразяваме с хората“. Каквато и да е причината, нека да не забравят: „Обущарю, не по-горе от обувките!“.
Девалвирането на отличията е на път да се превърне в една традиция за Русе. Ниската естетика и нежеланието да се влиза в каквито и да било конфликти и обяснения тихо и трайно настанява немарата, сваля критериите и отваря шлюза за сивото поточе, което самодоволно се излива и заема място сред „лауреатите“. Разбира се, че за град като Русе това е пагубно.
Но градът, който първи надигна глава с най-звучния протест в социалистическата история, в последните тридесет години е онемял.
Градът на свободния дух е станал Град на онемелия дух.
И както е тръгнало, няма да е изненада, ако се превърне в Града на покойния дух.
Тъжно ли?
Не.
Страшно е!
Автор: Нели Пигулева