Много рядко споделям постове, в които се отправя зов за помощ заради тежко заболяване. В случая с Лидия Лечева-Господинова от Русе обаче го правя. Самата нея познавам слабо, но пък познавам отлично съпруга й и следя развитието на сина им –талантлив малък баскетболист. А болестта й – множествена склероза, много ми напомня на една друга история. Ще ви я разкажа, защото ми се иска с общи усилия да помогнем на Лидия, за да не преживее всичко онова, което ще прочетете по-долу.
Историята е за най-близката ми приятелка, с която сме отраснали от деца. Делили сме всичко, буквално, тя стана и кръстница на сина ми. Но днес всеки ден за нея е като подарен – заради болестта. И докато за нея вече е късно, за Лидия все още има надежда.
Приятелката ми, чието име умишлено спестявам, дълго време не знаеше, че е изправена пред най-тежкото предизвикателство в живота си. Всичко започна, когато беше на 21 години. Като студентка, в онези гладни времена на 90-те, тя бе принудена да учи и работи едновременно. Един ден в завода върху главата й падна огромна купчина с кашони. Бе откарана в болница, лежа в Неврохирургия и всичко се размина – поне така си мислехме всички. След инцидента от време на време й изтръпваше ръката, но го отдавахме на случилото се – и ние, и лекарите. Тя се омъжи и роди детето си. Раждането беше изключително тежко и впоследствие стана ясно, че ударът в главата е отключил болестта, но раждането я е активизирало.
Няколко месеца по-късно тя пристигна у дома ужасно разстроена. Каза, че не вижда и беше в паника. Мъжът й беше извън страната и не знаеше какво да прави. Аз бях бременна в последните месеци и заедно със съпруга ми веднага я откарахме в поликлиниката. Беше почивен ден и лекари нямаше. В първия работен ден тя отиде при джипито си, оттам направления, изследвания и диагнозата – ретробулбарен неврит. Очният лекар се усъмни в множествена склероза, която обаче все още не беше така нашумяла като заболяване. Уви, изследванията доказаха страшното предположение.
Няма такъв слънчев, борбен и себераздаващ се човек като моята приятелка. Тя не се предаде – няма да ви разказвам за всички видове лечения, включително експериментални по Здравната каса, за ТЕЛК-овете, за пристъпите, за катетрите, за кошмара по болници. Тя настояваше да се придвижва сама – само с „помощника“ си, както наричаше патерицата си, защото не искаше да бъде зависима. Казваше, че ако се отпусне, край. Чистеше прозорци, грижеше се за сина си – без значение какво й коства. В последните години, за да отиде до съседния магазин, й трябваше поне час. Но го правеше и стискаше зъби. Съпругът й – чест му прави, не се отказа от нея. На няколко пъти напускаше работа, за да е до нея, и се издържаха от инвалидната й пенсия. После пак отиваше за повече пари, макар и далеч от Русе, за да може да се грижи за семейството си. Няма да говоря за невъзможността да се намери социален асистент, който да помага, но се справяха.
До момента, когато при поредната физиотерапия, тя получи поредния тежък пристъп. Макар и в здравно заведение, бе изпратена у дома – полумъртва. Дни наред всички, които я обичаме, живяхме в кошмар. Но лекарите от УМБАЛ „Канев“, където я приеха след молба от близките, направиха чудеса и я върнаха към живота. Но вече нищо не беше същото. Вече две години това слънчево и борбено момиче е приковано на легло. Не може да сяда в инвалидна количка, защото състоянието й не го позволява. Единственото й развлечение е да гледа телевизия, но в началото заради уврежданията от пристъпа дори трудно разговаряше и разбираше. Близките й са неотлъчно до нея, грижат се денонощно и се стараят да поддържат духа и желанието й за живот. Те си знаят на каква цена, защото зад завесата картината съвсем не е цветна. И напоследък наистина има доловима промяна – опитва се да се храни сама в леглото, разговаря повече. За нас, хората, които я обичаме, е мъчително да я гледаме в това безпомощно състояние, след като пред очите ни е предишното момиче – преливащо от живот и с вечната усмивка.
Но болестта не подбира и не прощава. Когато тя се разболя, все още социалните мрежи и платформите за набиране на средства не бяха толкова популярни. Нямаше и толкова информация за варианти и възможности за лечение в чужбина. За моята най-добра приятелка може би вече е късно заради напредналата фаза, можем само да се надяваме болестта да остане до това ниво по-дълго време. Но за други, като Лидия, все още има надежда. Затова нека да й помогнем – заради детето й и хората, които я обичат.
Ето и линк към молбата за помощ на Лидия:
https://www.facebook.com/pg/helplidiya/about/?ref=page_internal
