Две ценни дарения получи музеят в Бяла

Над 100 страници неизвестен досега летопис за историята на Бяла получи Историческия музей – Бяла. Подробният ръкописен спомен обхваща  случващото се в живота в града от 1894  до 1957 година. Автор на ценния  документ е Йордан Петев. Още в първите страници той описва голямото наводнение от 1897 г., когато   река Янтра разрушава част от моста, построен от Колю Фичето. Водите на реката стигали до оградата на днешния музей, а от джамията срещу музея беленчани ловели риба със серкмета. Една от причините за събарянето на част от моста: ,,Водата … Вдигнала всички дърва от керемидарните,  които тогава работели на полето. Тия дърва стигнали до моста и помогнали за събарянето му. Първо се съборила половината на моста от към страната на Ханищата,  но по средата останал един стълб несъборен,  на който имало двама души –Атанас Донев и един македонец, хлебар – Мойсей…“. Единствено в този документ  могат да се прочетат сведения за македонската колония в Бяла, техните имена, занаяти, начин на живот, както и за идването на  българския офицер, революционервойвода и ръководител на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация Борис Сарафов в Бяла във връзка с подготвяното Илинденско – Преображенско въстание. Особено интересни важни са забравените подробности около създаването на музея и неговото откриване през 1907 г.: „При освещаването му … идваха от Русия князе,  генерали и нашият тогава цар Фердинанд с автомобили  /за пръв път тогава видяхме автомобили/. Улицата от паметника на Ханищата до Музея бе украсена със забити стълбове, също като телеграфните и обвити с трикольорен плат. От двете страни на улицата имаше шпалир – наредени войници с пушки. Много народ от града,  околията па и от други градове, бяха дошли,  градището беше почерняло от хора,  защото тия руски хора дойдоха, от към гарата и спряха на паметника на Ханищата.“ Изключително важни са десетките страници, отделени на войните за национално освобождение и обединение, в които Йордан Петев участва – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Картинните описания дават реална представа за военната история на Бяла и неговите жители от момента на наборната комисия през 1912 г. до демобилизацията в 1918 г. Единствено тук могат да се прочетат многобройни натуралистични описания на сраженията и смъртта на негови съграждани, които не могат да се срещнат в литературата и са особено ценни и драматични за наследниците на загиналите герои: „Криволак, тая черна скала, тоя връх, бе отрупан с трупове на много български герои… те останаха за винаги да гният на тая чука и може би непогребани, а изоставени да ги късат орли и зверове. Тия войници бяха едни съвсем почернели лицата им, други пожълтели, а на едни бяха още, като че бяха живи. Три пъти нашите се хвърляли  в атака и трите пъти са останали там. Пред участъка на нашата рота, между многото убити българи,  имаше един паднал, а до него друг коленичил и като се опрял на убития и раницата си, тъй останал на колене, не можал човека поне да легне и да умре. Времето беше много студено и ветровито, замръзнали всички трупове- скоченясали и не миришеха още. Имаше наши войници, които стреляха в тоя  убит войник и той от патрона се поклащаше. Много имаше вечер, прескачаха окопите за да тършуват убитите, за пари или  некому  се скъсали панталони или загубил шинел и да си вземат.“ или „Какво ти вижда окото брате, много убити – лозята, полето, пътя който води до селото – убит до убит и това за 2-3 часа бой – 1400 души излезли от строя, от полка [Втори Искърски полк, който е русенски – б. м.] – убити и ранени. От Бяла имаше много убити, аз намерих май двама комшии – Атанас Георгиев Яковчев и Съби Митев. Познах и един човек тук – чирак беше в Дечо Бояджиев – чобанин, на който мозъка му беше изтекъл, къде че черепа му само отворен, сигурно този войник бе ударен с бомба, друг обгорял като чукан, почернял… Веднага дойдоха пионери и изкопаха гробове дълги с много с метри, но дълбоки около 80 см. и наредиха убитите в тях, сигурно и на друго място е имало други гробове.“

Не могат да се опишат всички интересни детайли, но в мемориалния документ с подробности и много имена на хора и местности е разказано за структурата на ежедневието – обичайният живот, хранене, занаяти и търговия, видове детски игри, развитието на учебното дело, здравеопазване, читалище, община, общественият и политическият живот, преминаването на германската армия през 1941 г., когато беленчани за пръв път видели танкове. Разказът е онагледен с карти на военните действия и оригинални фотографии.  Изключителната летопис на Бяла е дарена от Александър Йорданов, агроном – внук на Йордан Петев и се подготвя за издаване.

Второто дарение е оригинална художествена портретна фотография на опълченеца Никола Петров Богданов от 22.2.1936 г. с дарствен автограф. На нея той е сниман с в опълченска униформа с пет ордена и медала, получени за участието си във войната 1877-1878 г. Опълченецът е роден в Горни Плачковци. След освобождението жи­вее в гр.  Русе и е член на Русенското Поборническо-опълченско дружество. Често  пребивава при сестра си  в гр. Борово. Никола Богданов постъпва на 20.6.1877 в 4 дружина, 4 рота и участва в цялата кампания на войната 1877-1878 г. Името му е записано на паметна плоча в дряновския манастир „Св. Архангел Михаил“,  а от 1923 г. е почетен гражданин на Габрово. През 1928 г. Централното Поборническо-опълченско дружество в  София отпечатва неговите мемориални бележки „Спомен от Освободителната Руско-турска война през 1877 – 1878 година.“ Богданов участва в боевете на Шипка 9-21.8.1877 г. Поради тежките условия през зимата на 1878 г., той се разболява и е лекуван в Таганрогската болница на Червения кръст, Русия. Героят от Шипка  умира в Русе и е погребан в Парка на възрожденците и после е препогребан в Пантеона на възрожденците. Портретът, единствен оригинален портрет на опълченец в ИМ0Бяла,  е дарен от о.з. полковник Тотю Манев. Миналата година Тотю Манев направи друго дарение – голяма оригинална фотография от погребението в гр. Бяла през 1929 г. на участника в руско-турската война  руският белоемигрант генерал-майор Николай Казимир Кононович.

Exit mobile version